3 март – Освобождението на България



Трети март е Ден на освобождението на България от османско иго (1878 г.). За първи път се чества на 19 февруари 1880 г. (3 март нов стил) като “Ден на възшествието на престола на император Александър Втори и заключение на Санстефанския мирен договор”. От 1888 г. се празнува като Ден на освобождението на България. Под това име се утвърждава със Закона за празничните дни на Княжество България от 1900 г., както и със заменилия го Закон за празниците и неделната почивка от 1911 г. (в сила до октомври 1951 г, когато е отменен с Кодекса на труда). За първи път се чества по нов стил на 3 март 1917 г. На 5 март 1990 г. на първото заседание на 15-ата сесия на 9-ото Народно събрание денят е утвърден за национален празник.
Договорът е подписан между Русия и Османската империя на 19 февруари 1878 г. в градчето Сан Стефано (дн. Йешилкьой, предградие на Истанбул). С него се слага край на Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. Договорът е прелиминарен – т. е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Съдържа преамбюл, 29 члена и заключение. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км.
В територията на България влизат цяла Северна България без Северна Добруджа, която преминава към Румъния, цяла Тракия без Одринско и Гюмюрджинско и цяла Македония без Солунско и Халкидическия полуостров, които остават за Турция. Така обозначените български граници обхващат територии, близки до определените на Цариградската конференция 1876.
Според договора, начело на държавата трябвало да застане княз, който да бъде избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Събрание от избрани български първенци трябва да обсъди и приеме основния закон на страната. С цел подпомагане на българския народ в началните стъпки на неговото държавно управление се предвижда в страната за срок от две години да остане временно руско управление. Османската империя няма право да държи турски войски в Княжеството. Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България. Договарят се параметрите на плащането на годишния данък.
Санстефанският мирен договор санкционира редица придобивки и за други балкански държави. Румъния, Сърбия и Черна гора узаконяват своята независимост. Румъния получава Северна Добруджа, срещу което отстъпва Южна Бесарабия на Русия. На Сърбия е дадена Нишка област. В о. Крит трябва да влезе в сила Органическият устав от 1868. Босна и Херцеговина получават административна автономия. Урежда се корабоплаването през Босфора и Дарданелите. През тях свободно могат да преминават в мирно и военно време търговски кораби на неутралните държави.
Договорени са и редица проблемни аспекти от Източната криза, но най-важното е че увенчава с успех многовековните борби на българите и довежда до възстановяване на българската държава.

1 май- Ден на труда



Денят на труда и на международната работническа солидарност или известен в България като Ден на труда е международен празник на трудещите се хора, приет за един от официалните празници в Република България.
Празникът обикновено се отбелязва на 1 май. В САЩ и Канада той се чества на първия понеделник от септември.
Появяването на празника се свързва с международното социалистическо движение през 19-ти век и работническите протести за зачитане на елементарните социални права.
По-конкретно датата се е наложила по повод събитията в Чикаго през 1886 г., започнали на тази дата. Започва масова стачка на над 300 000 работници в подкрепа на въвеждането на 8-часов работен ден. Работническото движение дава осем жертви анархисти.
През 1889 г. на учредителния конгрес на Втория интернационал е приета резолюция за честването му. За първи път се отбелязва през 1890 г.
В социалистическите и комунистическите страни на честването на празника се е отдавало голямо значение, като част от идеята, че тези страни са управлявани именно от работническата класа.
В България Международният ден на труда се чества за първи път през 1890 г. по инициатива на Типографското дружество. Първите масови събирания за отбелязване на празника са през 1893 г. в София, Пловдив и Видин.
За първи път е обявен за официален празник през 1939 г.
В Народна Република България празникът е бил официален и се отбелязвал с мащабни манифестации и празненства из цялата страна.
Понастоящем празникът е официален и е неработен ден. Държавната власт не се ангажира с провеждането на масово отбелзяване на празника.

6 май – Гергьовден, ден на храбростта и празник на Българската армия.



Това е денят на Св. Георги – покровител на овчарите и стадата.
Заедно с Великден се смята за най-големият пролетен празник, но за разлика от Великден, винаги е при хубаво време. Затова се нарича Зелен Георги (или Цветен Георги).
Подготовката за празника започва още от предния ден. Момите берат цветя и вият венци за агнето, което ще се коли за курбан.
Месят се обредните хлябове, като най-големият се нарича на Св. Георги.
Коли се първото мъжко родило се през годината агне, прекажда се и се освещава. Коленето става пред трапезата, на която има сол, трици и трева, от които предварително се дава на агнето, за да има ситост, плодородие, здраве и живот.
Събраната кръв се изсипва върху лехите, за да ражда земята повече. Всички се събират на обща трапеза, прекаждат я, пият, веселят се и пеят песни: “Св. Георги обикаля нивите”, “Здравец за Гергьовден”, “Венец за агънцата”.
На трапезата освен печено агнешко трябва да има пресен лук и чесън, салата, пиле, хляб и вино.
След обеда се играят хора и се връзват люлки, а които моми и момци не люлеят, няма да им върви през годината.
Някъде момите вадят от бял котел с “мълчана” вода предварително оставени да пренощуват пръстени, гривни или китки и наричат коя мома за кого ще се омъжи.
Другаде има обичай събличане и забраждане на булките. Всички млади булки, омъжени през тази година, излизат на мегдана с невестинските си премени.
Кръстниците (или кумовете) свалят ритуално връхната им дреха и събуват обувките им. После им дават обикновени дрехи и обувки и ги забраждат с кърпа.
Празнуват и всички именници – Георги, Герго, Гергана, Геро, Гюрга, Гето, Гецо, Гоце, Гуга и др., като посрещат гости в домовете си.
Под християнската същност на Св. Георги Победоносец се откриват древномитологични реликти – той е героят мъченик, с когото фолклорната традиция свързва езическите пролетни скотовъдни култове и мотивите на змееборството.
Побеждавайки демона на злото (змей, дракон), той възстановява хармонията на битието.
На 6 май честваме и Денят на храбростта. Той започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване.
С указ № 1 от 1 януари 1880 г. княз Александър Батенберг учредява военния орден “За храброст” – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле.
А с указ № 5 от 9 януари същата година се постановява честването на празника.

24 Май – Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура



24 Май е празник на славянската писменост, на българската просвета и култура. Той е празникът, който се чества от най-дълго време в близката ни история – 158 години.
За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище `Св. Св. Кирил и Методий` в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров – това е общият църковен празник на двамата светии.
Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий – на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруский Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни.
Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразявящо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и националновъздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница – сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване.
През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна. Ето първите два куплета от оригинала на химна с нормите на тогавашния правопис:

Днес 11 май се чества като църковен празник на светите братя Кирил и Методий, докато 24 май се е утвърдил като празник на славянската писменост, българската просвета и култура.
24 май като празник на славянската писменост и на светите братя Кирил и Методий се отбелязва днес и извън България – в Русия той се чества за първи път през 1986 г. По инициатива на мурманския писател Виталий Маслов. В Мурманск е най-северната точка, където има паметник на Св. Св. Кирил и Методий.
24 май е празник, какъвто нямат другите народи по света – празник на писмеността, просветата, културата. Празник на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на науката и културата. Буквите, създадени от Кирил и Методий, преводите, които правят на най-важните богослужебни книги, защитата на правото на всеки народ да слави Бога на своя език, са от историческа значимост не само за формиране на българския народ и за неговия просперитет. Делото им е високохуманно и демократично, всеславянско, служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички духовната област.
Безспорен факт е, че Константин-Кирил Философ създава азбуката и първите преводи на богослужебните книги на славянски език. Един обаче от най-интересните и нееднозначно решени въпроси е създаването в относително кратък период на две славянски азбуки – глаголицата и кирилицата. Не съществува и абсолютно единна позиция по въпроса, коя от тях е създадена от Константин-Кирил.
Кирилицата е хронологически втора по своята поява според по-разпространената от двете хипотези относно авторството на двете азбуки. Звуково и графически тя се базира на гръцкия унциал. Според тази хипотеза неин създател е Климент Охридски като ученик на Константин-Кирил, като в знак на почит към учителя си Климент нарича азбуката на негово име. Преобладаващата част от учените свързват авторството на глаголицата с Константин-Кирил. Тя отговаря на звуковия състав на българския език, има оригинална графика и някои изследователи сочат, че начертаването на буквите следва т.нар. златно сечение (отношението на малката страна е както отношението на голямата към цялото). Между глаголицата и кирилицата съществува известна приемственост, но и съществени различия. Кирилицата измества бързо глаголицата най-напред в Източна България и най-вече в столицата Преслав. В Охридската школа (Западна България) тя има по-широко разпространение и се използва по-дълго. В някои манастири по адриатическото крайбрежие на Хърватско глаголицата се използва като тайнопис чак до XIX б.
Според втората хипотеза Константи-Кирил Философ е автор и на двете азбуки, което от своя страна води до допускането, че той два пъти е превеждал основните богослужебни книги: през 855 г. Създава кирилицата чрез известно пригаждане на гръцкото писмо за нуждите на славянската реч, като след това превежда и богослужебните книги за нуждите на българките славяни по поречието на р. Брегалница (в североизточна Македония), а през 862-863 г. Създава глаголицата и преписва преведените преди това книги, като основната цел е да придаде общохристиянски характер на мисията си във Великоморавия.
Днес на кирилица пишат не само българите, но и сърбите, черногорците, руснаците, украинците, белорусите, както и още много не славянски народи от бившия Съветски съюз, а също и монголците – общо приблизително около 200 милиона души.
Делото на Кирил и Методий бива продължено от техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава, които, идвайки в България, намират подкрепа за своето дело от българския цар Борис I. Всеки от петимата ученици има свой църковен празник, като освен това честваме общия църковен празник на двамата първоучители Кирил и Методий и петимата техни ученици всяка година на 27 юли. Празникът се нарича Свети Седмочисленици. В едноименната софийска църква като безценна реликва се пази част от ръката на Св. Климент.

За Светите братя Кирил и Методий и тяхното дело:

Тропар на светите Братя
Яко Апостолом единонравни и словенских стран учителите Кирилле и Методие Богомудрии, Владико всех молите, вся язика словенския утвердити в Православии и единомислии, умирити мир и спати души наша…

Из Житието на Св. Константин-Кирил Философ

Когато Философът беше във Венеция, епископи, попове и черноризци налетяха на него като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес, говорейки:
- Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги на славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римския папа, нито Григорий Богослов, нито и Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим Бога в книгите: еврейския, гръцкия и латинския.
Философът им отговори:
- Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога, всеки със своя език…

Черноризец Храбър (IX-X в.)

Из `За буквите`
И така, изпърво славяните нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, бидейки още езичници…..
Подир това човеколючивият Бог: Смили се над славянския род, та му изпрати Св. Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и истинолюбив, който им сътвори тридесет и осем букви…
А славянските книги сам Константин, наречен Кирил, и буквите сътвори, и книгите преведе за малко години, а онези мнозина, седем души, за много години техните букви наредиха, а седемдесет души направиха превода. За това славянските букви са много по-свети и повече за почит, защото свет мъж ги е сътворил, а гръцките – елини езичници.

Д-р В. Сл. Киселков

Из `Трям за българските апостоли. Славянските първоучители`
Велико и свято е делото на Кирил и Методий, обаче, не само поради благодатните си последици за нас и за славянството изобщо; велико е то и като личен подвиг, какъвто нему равен, невъзможно е да се намери в историята на народите.

Проф. Георги Бакалов

Из `Старобългарската писменост и европейската култура`
Създаването на първообразната глаголическа азбука и възникналата поради нея писменост е не само пробив в трипластовата броня на европейската рутинна традиция. Сътворената от светите Братя азбука е езиков феномен с премислена структура и ясна филологическа концепция. Тя е най-значимият факт в културната събитийност на деветия век, защото формира един литературен език на народна основа. 38-те буквени знака изразяват силабиката на славяноезичната реч до най-малките й нюанси. С това се конституира наличието на едно фонетично езиково богатство, което без типичните си изразни средства би загубило специфичното си звучение.

6 септември – Съединението на България

Съединението на България е актът на фактическо обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I.
От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е честването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
В полза на Съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, но той, макар да одобрява идеята за обединението, е скептичен към липсата на реалистични планове на комитета.
Планира се Съединението да се проведе в началото на септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на града. Той им дава уверения за подкрепата си, но не уведомява за това скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов.
Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да се обяви на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.

На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.
На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега – гр.Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация.
След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България. Започва Сръбско-българската война. След тридневни боеве край Сливница на 5-7 ноември българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г. възстановява довоенната граница със Сърбия. Съединението получава международно признание.
След като княз Александър I подкрепя Съединението и след края на последвалата Сръбско-българска война, България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през 1908, е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.

22 септември – Независимостта на България



Независимостта на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г. в църквата “Св. Четиридесет мъченици” в старопрестолния град Търново. Независимото Българско царство е признато от Великите сили през пролетта на 1909 г. От Освобождението до независимостта на България, държавата е трибутарно княжество.
Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите и? в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.
Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Правителството на Александър Малинов използва момента, конфискува жп-линията и на 22 септември 1908 в църквата “Св. Четиридесет мъченици” в Търново със специален манифест е провъзгласена независимост на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на българите. Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

1 ноември – Ден на народните будители



В освободена от османско владичество България както интелигенцията, така и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и революционери, които създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Много градове и села искат да отдадат заслужената признателност към народните будители не само като кръщават улици, читалища и училища на тяхно име. По тази причина Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение на България, през 1922 г. внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители.
За първи път е честван в Пловдив през 1909 г., а от 1922 до 1945 г. е общонационален празник.
От 1945 година празникът е отменен и след дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на Петър Константинов.
Сред най-популярните български народни будители са Свети Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.